6/2014
автор: Добрин Атанасов
Пърформансът (от англ. performance – изпълнение, представяне, проява) е изкуство, което много трудно може да бъде дефинирано. Терминът възниква в началото на 60-те години на ХХ век в Съединените щати и най-общо обозначава „живите“ изпълнения на художниците. Пърформансът е интердисциплинарна форма на артистичен изказ, която би могла да обедини в себе си изразните средства на всички изкуства във всякакви комбинации. Няма ограничения относно времетраене и места за реализация. Единствената константа е живото присъствие на артиста, в чиято основа са поставени изразните възможности на тялото и поведението в естествени или преднамерени ситуации. Най-простото определение, което можем да дадем е: представяне на идея чрез публично изпълнение на живо. Корените на пърформанса могат да се открият още във футуризма, а проявления има в редица авангардни течения от първата половина на ХХ век, като конструктивизъм, сюрреализъм, Дада, Баухаус. Като равностойно изразно средство обаче, пърформансът е възприет чак през 70-те години. Тогава концептуалното изкуство е в апогея си. Тъй като набляга на идеята за сметка на продукта, то се изживява като изкуство, което не може да бъде купено или продадено. Често пъти пърформансът демонстрира и пресъздава точно тази концепция, оказала се твърде утопична впоследствие. Поради характера си на живо изкуство, много проявления на пърформанса са причислявани към полетата на театъра и танца. В тази връзка е важно да отбележим, че пърформансите, като изразно средство, възникват именно в практиките и експериментите на художниците, а не на театралите или танцьорите. Впоследствие, се размиват в граничните зони на различните изкуства.
Друг термин, чрез който се търси разграничаване на художествени практики свързани с действия на живо, от традиционните изразни форми, е акция или акционизъм (от англ. action – действие). Обхватът му обаче е по-широк от понятието пърформанс, въпреки че често се ползват като синоними. Художествената акция не винаги се свързва с перформативност, в смисъл на пряка изява пред публика.
Самият термин е въведен от Харолд Розенберг за живописта на действието (action painting) на Джаксън Полак и абстрактните експресионисти. Водещото в работата на тези художници е разглеждането на самия жест на полагане на боята, като произведение. На преден план в случая е действеният акт върху платното, като събитие, а не картината, като продукт. Акцентът пада върху процеса на създаване, който замества картинната плоскост, като носител на и изразност за художника.
Само една крачка дели „акцията на платно“ от „акцията без платно“ и мнозина я преминават. Разнообразието на акционистките практики получава изключително широк обхват. Поведенчески намеси в общественото пространство, осъществяване на пряк контакт с присъстващите или въвличане в необичайни ситуации са само част от примерите. В много случаи акциите носят политическо или социално послание, а понякога достигнат до скандали и крайности.
Типологията на изявите, свързани с изкуството на живото действие, предлагана тук, не следва хронологията на тяхната поява. Търсят се, по-скоро вътрешните характеристики и отправни точки, определяли процеса на работа на артистите .
Първият тип изяви, на които ще се спрем са свързани с използването на тялото на артиста като изразно средство. В тях авторът е едновременно в позицията на обект и субект на художествения акт – обект, защото „работният материал“ е собственото му тяло, а субект – защо всичко, което прави произтича от персоналните му идеи и решения. Тялото може да бъде използвано като „жива скулптура“, като елемент от статична или подвижна композиция; да се движи и да комуникира и взаимодейства с други тела, с предмети или среда. Към този тип пърформанси спадат проявите на бодиарта (от англ. body art – тяло/изкуство), които далеч надхвърлят общопознатото рисуване върху тялото, татуировки и пиърсинг. Терминът би следвало да се разбира повече като възможност за използване на физическите параметри на тялото за артистично себеизразяване и изследване на психо-социални територии. Тук влизат също действия, свързани със себеизследване и изпитания на издръжливостта и границите на възможностите. Понякога се достига дори до поставяне в крайни екстремни ситуации и себенараняване.
Друг вид подобна намеса е хепънинга (от англ. happening – случване, случка, събитие). Терминът е употребен за пръв път през 1959 г. за пърформанси на американския художник Алан Капроу. За разлика от акциите, които разчитат преди всичко на случайността и спонтанността, при хепънингите съществува определена структура и планираност, по отношение на протичането във времето и пространството, както и в конкретните действия на артистите. Търси се не просто провокация, а заиграване с публиката и въвличането й в самия художествен процес. Идеята е в размиването на границите между артистичния акт и ежедневния живот и взаимното им проникване. Това което се случва няма как да се повтори отново, защото публиката е винаги различна и реагира по различен начин на действията на артистите. Конкретен пример можем да дадем с един от емблематичните хепънинги на Капроу. В него той отива със студентите си на морския бряг, кара ги да вземат по един мокър камък и да извършват произволни действия, докато камъкът изсъхне.
Сред най-изявените артисти, които използват пърформанса, като изразна форма са: Ив Клайн, артистите от движението Флуксус, Марина Абрамович и Улай, Крис Бърдън, Йозеф Бойс, Херман Нич и виенските акционисти, Лори Андерсън, Пина Бауш, Стеларк, Саша Валц, Ребека Хорн, и др.
Източници:
Дворянов, О. Въведение в неконвенционалните форми. Симолини, С., 2010
Goldberg, R. Performance Art: From Futurism to the Present (World of Art). 2001
http://www.complex.com/style/2013/04/the-25-best-performance-art-pieces-of-all-time/