5/2017
автор: Добрин Атанасов
Втората половина на ХХ век можем да свържем и с радикално разширяване на изразните средства, с които художниците си служат. Тази тенденция стартира още в предходния период, в практиките на течения като футуризъм и дадаизъм.
Експериментите на авангардите в търсене на „истинското изкуство“ довеждат до осъзнаване на философските му измерения. Художниците разбират, че не е необходимо да затварят творчеството си в рамките на регламентираните художествени форми, с които класическото изкуство се идентифицира. В класическото разбиране за изкуство формите на живописта, графиката, скулптурата и декоративно-приложните изкуства определят и идентифицират всичко онова, което е обозначавал терминът „изобразително изкуство“ през XVIII и XIX век. С откритията на авангарда изкуството става концептуално – осъзнава се, че същността е в идеята, а не в изразната форма. Заслуга за това има и усещането за изчерпване на класическите форми на изразяване, вследствие на авангардните търсения. Авангардистите експериментират във всякакви посоки в опитите си да изчистят изобразителното изкуство от всичко неприсъщо за него. В крайна сметка го изчистват и от изобразителността, както и от всякакъв вид материална форма. Така се стига до ситуация, в която художниците се чувстват свободни да използват всякакви материални посредници, без оглед на претенции за художественост на материала. Достатъчно е това да спомага за изразяване на художествената им идея.
Така през ХХ век се достига до ситуация, в която изкуство би могло да бъде буквално всичко. Всъщност, именно концепцията, разбирана като нещо, което е плод на мисълта или като мислене, сама по себе си, извежда изкуството извън измеренията на материалния свят.
Все пак обаче, художниците по някакъв начин трябва да провокират това мислене у публиката си. Предвид, че в еволюционното си развитие хората все още не сме постигнали телепатията, значи трябва да се прибегне до някакви физически посредници. Именно за да се онагледят средствата, с които художниците си служат, за да могат идеите им да достигнат до публиката, тук правим една чисто формална класификация свързана с използваните посредници. Спрямо нея абсолютно условно можем да разделим „новите изразни форми“ на ХХ век в три посоки:
Първата посока изхожда от използването на материята и пространството. Това са предмети, взети от заобикалящия свят, продукти от фабричното производство, акумулации, мултипликации, струпвания, инсталации и среди. Можем най-общо да ги наречем инсталационни форми. Важен за утвърждаването на тези изразни средства е опитът на дадаистите и Марсел Дюшан. Неговите „редимейд“ форми представляват взети наготово промишлени продукти в серийно производство, които се излагат пред публика в променен контекст. Наред с тях, основополагащо за инсталационното изкуство е проблематизирането на самото пространство и превръщането му в компонент на творбата. Всъщност именно чрез инсталациите и средите, създадени от художниците, се променя и разбирането за мястото на зрителите спрямо творбата. От наблюдаващи я отстрани, те се превръщат във въвлечени в самата работа. Последващото развитие в тази посока води към интерактивността в смисъл на участие и съучастие на публиката в случването на самото произведение.
Втората посока можем да свържем с извеждането на поведението на художника и различните действия на живо, като посредници за провокиране на мислене у публиката. Отново най-общо бихме могли да ги определим като акционистки или перформативни форми. Те са насочени към социално-психологическите пространства. Това са живи изпълнения – пърформанси, хепънинги или художествени акции, в които основните изразни средства са тялото и поведението на артиста. Емблематични примери за такъв тип художествено изразяване са хепънингите на Алан Капроу, в които той въвлича публиката в артистичния акт. Оставя я да взема решения, от което зависи и финалният резултат. Важни са и пърформансите на Марина Абрамович. Там тялото на авторката е база за експерименти и основно средство за художествен изказ.
Третата посока в развитието на изразните форми през ХХ век се обуславя от технологичното развитие и появата на новите електронни медии и комуникации. Художниците започват широко да използват средствата на фотографията, видеото и електронните комуникации, а през 90-те масово навлизат дигиталните технологии. От тези възможности се възползват явления като: мекарт, видеоарт, нетарт, саундарт, различни прояви на интерактивно изкуство и др.
В основата на видеоарта стои технологията на видеозаснемане и възпроизвеждане, която компанията SONY прави общодостъпна с пускането на пазара на своята портативна видеокамера. За баща на това изкуство се смята кореецът Нам Джун Пайк, който с творбите си иронизира и критикува комерсиалната телевизия.
Сред големите имена, свързани с използване на новите медии е Лори Андерсън. Тя създава зрелищни мултимедийни пърформанси, в които съчетава прожекции, звук и живо изпълнение.
Източници:
Данто, А. Приближавайки края на изкуството. – В: Следистории на изкуството. С., 2001
Дворянов, О. Въведение в неконвенционалните форми. Симолини, С., 2010
Дворянов, О. Концептуалната тенденция в съвременното изкуство. Веда Словена, С., 2003
Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014
Моризо, Ж., Р. Пуиве, Речник по естетика и философия на изкуството. РИВА, С., 2012
Arnason H., M. Prather. History of Modern Art. NY, 1998
Clarke, M. The Concise Oxford Dictionary of Art Terms. Oxford, 2010
Паралелни стъпки, паралелни пространства. Модерното и съвременното изкуство
автор: © Добрин Атанасов, 2017; издател: © Център за неформално образование и културна дейност АЛОС, 2017
ISSN 3033-1463