автор: Добрин Атанасов
Изкуството след Втората световна война свързваме с късния авангард и последвалата го постмодерна ситуация. Характерно за периода е преместването на центъра на развитие на изкуствата от Европа в САЩ. Важна роля за това играят значителният брой европейски художници емигрирали в Америка по време на войната, като Марсел Дюшан, Макс Ернст, Георг Грос, Оскар Кокошка, Макс Бекман и др. Сред тях е и голяма част от преподавателския състав на Баухаус който има желание да възроди тази уникална школа в САЩ.
Ключово значение за процесите в развитието на изкуството изиграва и Студената война. До 60-те години се развиват редица явления, които се обединяват в понятието неоавангард. Освен Западна Европа и Америка в него се включва и Япония. Тези явления са в опозиция на изкуството на социалистическия реализъм, наложено в Източна Европа. В голяма степен те се ползват на държавно ниво като инструмент на идеологията в конфронтацията между Изтока и Запада. В този смисъл нефигуративното абстрактно изкуство е противопоставяно на фигуративното изкуство на социалистическия реализъм.
Във философски план в следвоенния период самото изкуство проблематизира до крайност себе си и своето съществуване въобще. Развилото се тогава концептуално изкуство е най-радикалната форма за отричане на изкуството като артефакт. Преминавайки през абстрактния експресионизъм, минимализма, кинетичното изкуство, попарта и пр. и пр. изкуства, неоавангардът продължава модерната линия на изчистване на изкуството от всичко несвойствено за него. Тази линия на развитие довежда до тоталното освобождаване от творбата като такава. Това дава повод да се заговори за т. н. край на изкуството и насочва към въпроса за съществуването на изкуството въобще.
Основните посоки на авангардните търсения на художниците от първата половина на ХХ век имат своите логични продължения и в следвоенния период. За да си обясним по-добре логиката на художествените процеси, можем условно да обобщим развитието на изкуството в няколко основни тенденции. В голямата си част те са продължение на явленията от Ранния европейски авангард.
В сферата живописта съществува ясно отчетлива експресионистична тенденция, която продължава линията на експресионизма. Нейното развитие може да се проследи в ред художествени течения сред които абстрактен експресионизъм – нефигуративно явления утвърдило се в САЩ през 50-те години; трансавангард в Италия и неоекспресионизъм – явление стартирало в Германия, но получило широко разпространение и далеч извън границите ѝ през 70-те и 80-те. Тенденцията продължава да се развива и през първото десетилетие на XXI век с художниците от Новата лайпцигска школа.
Другата тенденция в развитието на живописта от това време можем да определим като реалистична. Условно тук причисляваме онези направления, които изхождат от действителността или претендират за нейното отразяване. Корените на тази тенденция са още в течението реализъм от средата на XIX век. Проявленията ѝ през втората половина на ХХ век свързваме от една страна с тоталитарното изкуство и по-конкретно със социалистическия реализъм в Източна Европа. Тук претенцията за отразяване на социалистическата реалност обаче се пречупва през призмата на идеологическите деформации. В Западния свят проявления на тенденцията (отново съвсем условно) можем да свържем с теченията нов реализъм и фотореализъм. При първото направление имаме нов начин за възприемане на реалността чрез директно използване предметите от ежедневието като естетическа критика на консуматорското общество. При второто – фотографски точно отразяване на действителността, без какъвто и да е опит за съждение или ценностна оценка. От фотореализма произлиза така актуалния около началото на новото хилядолетие хиперреализъм, който има проявления в живописта и скулптурата.
Фигуративността и предметността са характерни и за течението попарт, което възниква през 50-те години като опозиция на абстрактния експресионизъм. Попартът бележи края на авангарда и се смята за междинно звено към изкуството на постмодернизма, характерно с еклектика и размиване на границите на изкуствата и живота.
Геометричната абстракция от първата половина на ХХ век намира своето продължение в течението минимализъм и модерната архитектура. Минимализмът борави с изчистени плоскостни и триизмерни геометрични структури, които не представляват нищо друго освен самите себе си.
Концептуалната тенденция стартирала с дадаизма, която свързваме с освободени от материалност произведения и изместване на фокуса в мисловните пространства, се разгръща максимално в следвоенното изкуство. Можем да проследим развитието ѝ от групата „ЗЕРО“, (отново) новите реалисти и движението „Флуксус“ от 50-те и 60-те, през теченията концептуализъм и наративизъм от 70-те, до индивидуалните концептуални стратегии на постмодерната епоха. Характерен пример за последните са творбите на Кристо.
Тенденцията, която тук определяме като технологична е единствената, която дава нови посоки в изкуството след приключването на авангардите. Причината е в перманентното развитие на технологиите, които създават нови медии и нови полета за възникване и реализация на артистични идеи. Началото ѝ може да се търси още с появата на фотографията и киното. През втората половина на ХХ век може да се проследи през видеоарта, художествените проекти ползващи съвременните технологични средства за комуникация, дигиталните изкуства и т.н.
Източници:
Данто, А. Приближавайки края на изкуството. – В: Следистории на изкуството. С., 2001
Дворянов, О. Въведение в неконвенционалните форми. Симолини, С., 2010
Дворянов, О. Концептуалната тенденция в съвременното изкуство. Веда Словена, С., 2003
Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014
Моризо, Ж., Р. Пуиве, Речник по естетика и философия на изкуството. РИВА, С., 2012
Arnason H., M. Prather. History of Modern Art. NY, 1998
Clarke, M. The Concise Oxford Dictionary of Art Terms. Oxford, 2010
© Добрин Атанасов, 2017