7/2017
автор: Добрин Атанасов
Изкуството след Втората световна война свързваме с късния авангард и навлизането в постмодерната ситуация. Историческият контекст, в който това се случва, се определя от няколко ключови събития. Те на практика довеждат до радикална промяна в начина на живот въобще, което неминуемо оказва своето влияние и върху развитието на изкуството.
Първото такова събитие е овладяването на ядрената енергия. То оказва отражение в две направления. От една страна, става въпрос за нов, изключително мощен енергиен източник, който дава силен тласък на икономиката. От друга страна обаче, атомната бомба, създадена на базата на тази технология, е прецедент във военен и политически план. За първи път в историята си човечеството разполага с мощ, която има потенциала да го унищожи напълно. Освен това ядрената заплаха е нещо, от което няма как да се предпази нито едно държавно управление и персонално нито един лидер. Това налага търсенето на баланс на силите и занимава мислите на милиони хора.
Друго подобно събитие е свързано с развитието на космическите изследвания. Преодоляването на земната гравитация и излизането на човека в открития космос дават съвършено нова перспектива в мисленето. За първи път Земята може да бъде видяна от друга гледна точка, различна от нея самата. Това е свързано и с огромно разширяване на човешкия хоризонт по посока на търсене на нови светове и възможности за колонизиране на други планети. Всъщност това е мислене за нова алтернатива на мястото на човешкото съществуване.
Трети основен момент, определящ цялостния исторически контекст са новите електронни комуникации и създаването на глобална комуникационна мрежа. Възможността за постоянна връзка в реално време с всички точки на света и появата на новите електронни медии отварят съвършено нови пространства за реализация и на изкуството.
В конкретен за изкуството план, определящо за периода е преместването на центъра на артистичното развитие от Европа в САЩ. Важна роля за това играят значителният брой европейски художници емигрирали в Америка по време на войната. Такива са Марсел Дюшан, Макс Ернст, Георг Грос, Оскар Кокошка, Макс Бекман и др. Сред тях е и голяма част от преподавателите в Баухаус които имат желание да възродят тази уникална школа в САЩ.
Ключово значение за процесите в развитието на изкуството изиграва и Студената война. До 60-те години се развиват редица явления, които се обединяват в понятието неоавангард. Освен Западна Европа и Америка в него се включва и Япония. Тези явления са в опозиция на изкуството на социалистическия реализъм, наложено в Източна Европа. В голяма степен те се ползват на държавно ниво като инструмент на идеологията в конфронтацията между Изтока и Запада. В този смисъл нефигуративното абстрактно изкуство е противопоставяно на фигуративното изкуство на социалистическия реализъм.
Във философски план в следвоенния период изкуството проблематизира до крайност себе си и своето съществуване въобще. Развилото се в края на 60-те години на ХХ век, концептуално изкуство е най-радикалната форма на отричане на изкуството като артефакт. Преминавайки през абстрактния експресионизъм, минимализма, кинетичното изкуство, попарта и пр. и пр. изкуства, неоавангардът продължава модерната линия на изчистване на изкуството от всичко несвойствено за него. Тук обаче напълно се преодолява сферата на кавалетното и на традиционните изразни форми. Тази линия на развитие довежда до тоталното освобождаване от творбата като материалност. Това дава повод да се заговори за край на изкуството и насочва към въпроса за съществуването на изкуството въобще.
Основните посоки на авангардните търсения на художниците от първата половина на ХХ век имат своите логични продължения и в следвоенния период. За да си обясним по-добре логиката на художествените процеси, можем условно да обобщим развитието на изкуството в няколко основни тенденции. В голямата си част те са продължение на явленията от Ранния европейски авангард.
В сферата живописта съществува ясно отчетлива експресионистична тенденция, която продължава линията на експресионизма. Нейното развитие може да се проследи в ред художествени течения сред които абстрактен експресионизъм – нефигуративно явления утвърдило се в САЩ през 50-те години; трансавангард в Италия и неоекспресионизъм – явление стартирало в Германия, но получило широко разпространение и далеч извън границите ѝ през 70-те и 80-те. Тенденцията продължава да се развива и през първото десетилетие на XXI век с художниците от Новата лайпцигска школа.
Геометричната абстракция от първата половина на ХХ век намира своето продължение в течението минимализъм и в модерната архитектура. Минимализмът борави с изчистени плоскостни и триизмерни геометрични структури, които не представляват нищо друго освен самите себе си.
Другата тенденция в развитието на живописта от това време можем да определим като реалистична или фигуративна. Условно тук причисляваме онези направления, които изхождат от действителността или претендират в някакъв аспект за нейното отразяване. Корените на тази тенденция, можем да намерим още в класическото академично изкуство и реализма от средата на XIX век. Проявленията ѝ през втората половина на ХХ век свързваме от една страна с тоталитарните изкуства и по-конкретно със социалистическия реализъм в Източна Европа. Тук претенцията за отразяване на реалността обаче се пречупва през призмата на идеологическите деформации.
В Западния свят тенденцията се проявява, от една страна, в творчеството на широк диапазон художници, които залагат на фигуративността. Те обаче трудно могат да се обединят в общо течение. От друга страна имаме конкретна група художници, наречени фоторелисти, които целят фотографски точното отразяване на действителността. Те целенасочено избягват какъвто и да е опит за съждение или ценностна оценка в творбите си. От фотореализма произлиза така актуалния около началото на новото хилядолетие хиперреализъм, който има проявления в живописта и скулптурата. И двете явления обаче имат повече концептуална, отколкото пластична основа.
Отново съвсем условно, интересът към материалната реалност можем да свържем с течението на новите реалисти. Това артистично направление третира реалността по нов начин, чрез директно използване предметите от ежедневието като естетическа критика на консуматорското общество.
Фигуративността и предметността са характерни също и за течението попарт, което възниква през 50-те години като опозиция на абстрактния експресионизъм. Попартът бележи края на авангарда и се смята за междинно звено към изкуството на постмодернизма. Постмодерното изкуство, от своя страна се характеризира с еклектика и размиване на границите на изкуствата и живота. Както новите реалисти, така и художниците, свързани с попарта имат своите инспирации в наследството, оставено от Марсел Дюшан и Дада, свързано с редимейд формите.
В дадаизма са корените и на максимално разгърналата се в следвоенното изкуство концептуалната тенденция. Свързваме я с освободени от материалност произведения и изместване на фокуса към мисловните пространства. Можем да проследим развитието ѝ от групата „ЗЕРО“, новите реалисти и движението „Флуксус“ от 50-те и 60-те, през теченията концептуализъм и наративизъм от 70-те, до индивидуалните концептуални стратегии на постмодерната епоха.
Тенденцията, която тук определяме като технологична е може би единствената, която дава нови посоки в изкуството след приключването на авангардите. Причината е в перманентното развитие на технологиите, които създават нови медии и нови полета за възникване и реализация на артистични идеи. Началото ѝ може да се търси още с появата на фотографията и киното. През втората половина на ХХ век може да се проследи през експериментите със светлина и движение на кинетиците, експерименталното кино и видеоарта, до електронното, комуникационното и компютърното изкуство. Всъщност, тази тенденция е обусловена и от промяната в принципното разбиране за това, що е изкуство в следствие на концептуализацията му. Дематериализацията на творбата, благодарение на извеждането на преден план на идеята за сметка на материалността, намира изключително добра почва за развитие в полето на новите медии. Те се оказват много подходящи за създаване на произведения, които нямат физическа материалност, а се реализират в технологичните виртуални среди. По този начин технологичната тенденция се оказва пряко продължение на концептуалната.
Ключово тук е случването на още една промяна на контекста. Тя става през 90-те и е свързана с навлизането на човечеството в дигиталната епоха. Новите реалности, очертани от нея, дават и нови измерения на разбирането за изкуство. Пресечните точки на развитието на науката и технологичните алгоритми с артистичната сфера извеждат на преден план хибридната зона на дигиталните изкуства.
Източници:
Данто, А. Приближавайки края на изкуството. – В: Следистории на изкуството. С., 2001
Дворянов, О. Въведение в неконвенционалните форми. Симолини, С., 2010
Дворянов, О. Концептуалната тенденция в съвременното изкуство. Веда Словена, С., 2003
Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014
Моризо, Ж., Р. Пуиве, Речник по естетика и философия на изкуството. РИВА, С., 2012
Arnason H., M. Prather. History of Modern Art. NY, 1998
Clarke, M. The Concise Oxford Dictionary of Art Terms. Oxford, 2010