автор: Добрин Атанасов
Минималистично изкуство (minimal art) е американско движение на художници, зародило се в началото на 60-те години на ХХ век. Автор на термина е англичанинът Ричард Уолхайм. През 1965 г. той публикува есе с това име в което разглежда минималните художествени намеси в произведенията на автори като Ед Райнхард и Марсел Дюшан. В цветните полета в картините на Райнхард и в редимейд обектите на Дюшан, Уолхайм вижда минимализиране на художественото съдържание. В последствие терминът е прикрепен към изкуството на няколко художници от Ню Йорк, които се оказват в основата на движението, въпреки несъгласието си да бъдат определяни като минималисти. Това са Карл Андре, Дан Флавин, Доналд Джъд, Сол Люит и Робърт Морис.
Като синоним на минималистично изкуство се ползва понятието минимализъм. То би следвало да се възприема по-скоро като естетическа тенденция от 50-те години с проявления в различните видове изкуства като литература, музика, танц, архитектура и др. Същността на тенденцията е насочен към търсене на максимална икономичност на изразните средства. Концепцията ѝ в основна степен стъпва върху популяризираната от архитекта Мис ван дер Рое формула „по-малкото е повече“ („Less is more“). За разлика от по-общото понятие минимализъм, терминът минималистично изкуство се фиксира в сферата на визуално-пластичните изкуства.
Движението се реализира преди всичко в триизмерните форми – скулптури, инсталации, обекти. Въпреки това в основата му са живописните практики на Ед Райнхард и Франк Стела. Поредицата „Черни картини“, които Стела излага през 1959 г. в Ню Йорк дават необходимия фундамент за развитието на минималистичната скулптура. Представляват успоредни черни ленти разделени от тънки линии без какъвто и да е смисъл, без препратки или скрити символи. „Това което виждате е това което виждате“ казва авторът по повод произведенията си.
Можем да приемем, че минималистичното изкуство е своеобразно продължение на геометричната абстракция на Малевич и Мондриан но вече в триизмерна форма. По тази линия би могло да се смята, че наследява част от идеите на конструктивизма и Баухаус.
Произведенията на минимализма демонстрират тотална липса на вътрешно съдържание. Художниците радикално се отказват от какъвто и да е личен почерк. В работите няма послание или символика. Характерна е анонимност и неръкотворност. Вече не може да се говори за създаване на творби, а по-скоро на някакъв тип пределно изчистени обекти които са изпразнени от всякакво съдържание. Излагат се максимално опростени стереометрични структури, които не представляват нищо друго, освен самите себе си. Минималистите прокламират максимата за създаване на изкуство заради самото изкуство. Търси се постигане на краен редукционизъм чрез изчистване на творбата от всичко, което ѝ е чуждо.
В общият случай принципите които дефинират минималистичното изкуство са чисто формални: използване на редуцирани форми, взети от индустриалното производство, серийност и липса на уникалност. Ползват се пределно изчистени обеми, създадени чрез нови материали и техники. Отдава се значение на социалната достъпност и популярност на произведенията. Сред излаганите работи са празни метални или плексигласови кутии, прости геометрични конструкции, изработени от индустриални материали, кубове и призми от метал или шперплат, флуоресцентни тръби, дървени греди или метални плочи подредени в прости непретенциозни композиции.
За да се достигне обаче до същността на минималистичното изкуство неминуемо трябва да се вникне в процесите, които обуславят развитието на обществото през първите десетилетия след Втората световна война. В следствие на тях мястото и ролята на изкуството, както и начина по който изкуството се възприема коренно се променят. Водеща роля за това изиграва утвърждаването на консуматорското общество и налагането на логиката на серийното производство. Чрез отхвърляне на принципа на уникалност на произведението минималистите осъществяват прехода от елитарната към масовата култура. Ключово място в тези процеси заемат масовите медии.
Карл Андре е най-характерният представител на минималистичното изкуство. Увлича се по скулптурата на Константин Бранкузи, както и по творчеството на конструктивистите. Може би това е причината единствен от минималистите да определя творбите си изцяло като скулптури. В същото време променя традиционните принципи на възприемане на скулптурата, вече не толкова като обект, а повече като място. Творбата му „Стоманено-цинкова равнина“ (1969) представлява 36 шахматно подредени върху земята плоскости, половината изработени от стомана, а другата половина от цинк. Посетителите могат да стъпват по плоскостите и да се движат по тях. По този начин биват въвличани в цялостната обстановка. Това е радикална промяна в отношението зрител – творба чрез активизиране на мястото на творбата и унищожаване на дистанцията ѝ със зрителя, Така скулптурата се превръща във физическа чат от територията на зрителя.
Подреждането на еднакви самостоятелни елементи от готови материали без конструктивна връзка помежду им, както и използването на максимално опростени форми се превръщат във водещи принципи в творчеството на Андре. Подобен принцип е и интегрирането на пространството като част от произведението. Самият автор определя етапите в процеса на развитие на скулптурата, съответно разглеждайки я като форма, като структура и като място.
Дан Флавин е автор, чието творчество се характеризира с използването на серийно произведени флуоресцентни лампи, които композира в различни конфигурации. Тук препратката към редимейд формите на Дюшан е само привидна. Идеята на Флавин е да промени пространствените възприятия на зрителя чрез проблематизиране на връзката на творбите със средата която ги заобикаля. Всъщност става въпрос за прекомпозиране на пространството посредством ситуиране на осветителни тела. Поставените от Флавин флуоресцентни тръби не следват случаен принцип а имат своята вътрешна логика и ритъм. Водещи за автора са архитектурните дадености и спецификите на помещенията.
Повратната точка в творчеството му е когато през 1963 г. на една от стените в ателието си поставя по диагонал близо два и половина метрова флуоресцентна лампа. Резултатът е творбата „Диагонал от 25 май 1963 (на Робърт Розенблум)“. Ефектът от работата толкова го вдъхновява, че на тази основа той изгражда цялостен художествен подход.
Доналд Джъд е художник който се отказва от ръчната изработка на творбите си, а ги възлага на индустриални компании. Първоначално е атакуван заради тези практики. В последствие стига дори по-далеч, като започва да ползва идентични продукти от масовото серийно производство. Изгражда работите си от еднакви геометрични елементи, поставени на разстояния, които са в математическа зависимост. През 1965 г. започва да създава своите „Купове“ – вертикални колони от монохромни кутии, прикрепени на стената на равни интервали. Според мястото на което се инсталират кутиите се подреждат в различни прогресии. Джъд ги нарича „специфични обекти“ които не могат да се причислят нито към скулптурата, нито към живописта. Направени са от различни фабрични материали като стомана, алуминий или плексиглас с основен акцент върху технологичната прецизност на изработката им. Целта е да се избегне уподобителността и ясно да се види начина на направа и структурата. Така се отговаря на изискванията на новата индустриална естетика която минималистичното изкуство търси.
Сол Люит работи на модулен принцип, като създава серийни структури, базирани на квадрата и куба. Използваните модули често се подреждат в математически прогресии и следват строга логика. Винаги са в бял цвят. След 1965 г. Люит започва да използва отворени кубични форми, като нерядко се вижда само рамката. Тази тенденция към дематериализация е отразена в творбата „Отворен куб“ (1968) – частично построен скелет на куб при който зрителят е оставен сам мисловно да завърши формата. Подобни работи в полето на минималистичното изкуство са важно стъпало в творческия път на Люит към концептуализма.
От всички минималисти Робърт Морис създава най-опростените геометрични форми. С мащабните обеми в сив цвят, които излага през 60-те Морис изследва взаимодействието с пространството и зрителите. За целта се опитва да премахне всички ненужни взаимоотношения между отделните елементи на скулптурата. Подобно на други художници свързани с движението търсенията му надхвърлят обхвата на минималистичното изкуство. Интересите му, свързани с изследване на процесите и ефимерността получават своите реализации и в полето на лендарта.
Освен споменатите тук художници в областта на минималистичното изкуство работят още много други, чието творчество е не по-малко стойностно. Част от тях стават емблематични за други художествени направления. Важно е все пак да отбележим имената на Робърт Смитсън, Тони Смит, Ричард Сера, Роналд Блейдън, Робърт Гроувнър и др.
Източници:
Бел, Дж. Огледалото на света. Рива, С., 2009, ISBN 978-954-320-230-0
Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014, ISBN 978-954-9414-12-4
Димитров, Г. Изкуството на ХХ век – съдбата на авангарда. Просвета, С., 2001, ISBN 954-01-0934-5
Марцона, Д. Минималистично изкуство. Taschen, Алианс – 97, С., 2005, ISBN 954-9817-27-х
Фартинг, С. Изкуството. Цялата история. Книгомания, С., 2013, ISBN 978-954-8432-51-1
Arnason H., M. Prather. History of Modern Art. NY, 1998, ISBN 0-8109-3439-6
http://www.theartstory.org/movement-minimalism.htm
http://www.theartstory.org/artist-morris-robert.htm
http://www.theartstory.org/artist-stella-frank-artworks.htm#pnt_2
© Добрин Атанасов, 2017