4/2018
автор: Добрин Атанасов
Фотография (от гръцки φως, фос (светлина) и γραφις, графис (писец, четка) – рисуване със светлина) се нарича процесът на създаване на изображения на реални обекти с помощта на светлината. Изобретяването й е подбудено от търсенето на истинското и естественото изображение по натура, инспирирано от артистичните нагласи на романтизма.
Когато проследяваме историята на фотографския образ, неминуемо трябва да започнем с развитието на технологията за неговото постигане. Първият известен механизъм, който улавя реални изображения е камера обскура (от лат. camera obscūra – тъмна стая). Това е най-простата фотографска камера. Представлява затворена кутия или стая с малък отвор, през който прониква светлина. На срещуположната стена на кутията огледално се проектират образите на обектите, намиращи се отвън. Известна е още по времето на Аристотел.
През ХVIII век са открити фоточувствителните свойства на сребърните съединения, а първият трайно запазен фотографски образ се постига през 1822 г. от Жозеф Ниепс. Като принцип представлява експониране през камера обскура върху калаено-оловна плочка, покрита с лак от асфалтов прах и лавандулово масло, който се втвърдява под въздействие на светлината. След това, с помощта на етилов етер, различно осветените части се измиват в различна степен и се получава релефен образ, който може да се отпечатва. По-късно Луи Дагер, който работи с Ниепс до смъртта му, използва като основа посребрени медни плочки, обработени на йодни пари. По този начин се образува светочувствителна повърхност, която се проявява чрез излагане на живачни изпарения, които във вид на малки капчици полепват по по-осветените части на образа. Така полученото изображение впоследствие се фиксира със солен разтвор. Този метод се нарича дагеротипия.
Първото изображение върху хартия е на Фокс Талбот (около 1840 г.), който нанася сребърен хлорид върху хартия и по този начин получава междинен негативен образ, от който може да копира неограничен брой позитивни изображения.
По-късно се въвежда използването на стъклени плаки и яйчна емулсия. През 1884 г. Джорж Истман разработва сухия светлочувствителен гел, който се нанася върху хартия или филм. През 1888 г. фирмата му Кодак пуска първия портативен фотоапарат, първоначално с хартиена, а от следващата година и с целулоидна лента. Така фотографията става лесно достъпна и се разпространява масово.
Фотографията е откритието, което променя радикално цялостната визия за света. Масово достъпната възможност за създаване и мултиплициране на реални образи създава и съвършено нови мисловни нагласи. Фотографията се превръща в неоспоримо свидетелство на преживяното – преживяното добива форма (фотографски туризъм). Фотографският акт се превръща в социален ритуал (снимки за спомен, сватбени снимки, семейни снимки и т.н.), чрез който привидно владеем нереалното минало. Светът придобива нов зрителен код – по снимката човек се ориентира кое си заслужава да се гледа. В същото време образът се банализира, като препълва света със свои дубликати от образи и оставя усещането, че е по-постижим, отколкото в действителност. От една страна фотографията се възприема като потвърждение на реалността (опис, документ). От друга създава ново понятие за информация, като запечатване на отрязък от време и пространство. Всяко нещо може да се отдели от всичко останало и да се преподреди, да се колажира. Светът през фотографията може да се възприеме като поредица от несвързани моменти.
С разпространението на фотографията, възниква и спорът, дали фотографията е изкуство или не. Поляризират се две мнения, които дават двете водещи линии на развитие и в момента. Привържениците на първото мнение, изхождат от документалността на фотографския образ. Според тях, не става въпрос за изкуство. Механичният начин на функциониране на камерата и пасивността на фотографа се схващат като противоположност на изкуството. Снимката е документ, чиято функция е регистрираща, а създаването й е плод на автоматизъм. Застъпва се позицията, че поради свидетелстващия характер на фотографията, колкото по-малка е намесата на човека, толкова по-неизопачен е достъпът до реалността. Стойността на изображението зависи от минималната видимост на следите от оформителската намеса. От тук тръгва документалната линия във фотография.
Привържениците на второто мнение изместват акцента от механичния процес на снимане, върху последващото оформление на изображението. При тях се изхожда от принципната позиция, че фотография в своя генезис представлява манипулация на реалността защото пренася съществуващите в три измерения форми на света в двуизмерна абстракция. Факт е, че камерата функционира механично, но гледната точка и съдържанието на онова, което ще улови обектива зависят изцяло от снимащия. Следователно водещият момент е субективен. По тази линия тръгва художествената фотография.
Източници:
Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014, ISBN 978-954-9414-12-4
Зонтаг, С. За фотографията. Изток – Запад, С., 2013, ISBN 978-619-152-276-7
Фартинг, С. Изкуството. Цялата история. Книгомания, С., 2013, ISBN 978-954-8432-51-1
Хакинг, Д., Д. Кампани. Фотографията. Цялата история. Книгомания, С., 2014, ISBN 978-954-8432-86-3