автор: Добрин Атанасов
Романтизмът е явление в изкуството и културата, зародило се в средата на XVIII век в Германия. Разпространява се из цяла Европа – Англия, Франция, Испания, Русия… Има проявления също в САЩ и Латинска Америка. Продължава приблизително до средата на XIX век. Представлява мащабно движение в литературата, музиката и визуалните изкуства, което е доста трудно да се дефинира. В определени моменти се свързва с неокласицизма, в същото време се смята за негова противоположност. Не е стил, а по-скоро художествено-интелектуално течение с доста широки граници. Счита се за явление, което влиза в конфликт с редица аспекти на класическата художествена традиция и в този смисъл предхожда появата на модерното изкуство.
Романтизмът възниква като реакция на идеите на рационализма, които доминират епохата на Просвещението. Терминът идва от модния тогава интерес към средновековните истории, наричани „романси“ заради романския език, на който били написани. В Англия и Франция „романтик“ била дума, с която се изразявало възхищение от творенията на природата. Значението на това понятие било доста близко до днешното, само че без индиректния интимен нюанс, с който понастоящем го свързваме. В този смисъл, романтизмът отразява дистанциране от рационалното начало, за сметка на емоционалното.
Опитът на Просвещението да създаде един по-добър свят, подреден по законите на здравия разум, завършват с хаос от кръвопролитни революции и войни. Разочарованието от просветителските идеи води до обратна вълна на емоционалност, която рефлектира в интерес към позабравеното средновековие и фолклора. Тези нагласи се отразяват и в благоговение пред пасторалната идилия на провинцията и възхищение от силата на природата и природните стихии.
Водещо в изкуството на романтизма става индивидуалното право на изказ, диктувано от субективната чувствителност на индивида. Творците реагират на социалните конфликти, на които са свидетели, чрез дистанциране от света и търсене на по-висши идеали, свързани с душевността и въображението. В това те виждат стремежа на личността да се освободи от оковите на обществото. За първи път в историята на изкуството творческата личност е противопоставена на обществото. От тук тръгва и митът за самотния романтичен творец, който изразява своя вътрешен, въображаем свят – творецът, отдаден на чувствата си, останал неразбран за другите.
Конкретният контекст на тази промяна в съзнанието на творческите личности е свързан първо с радикалното скъсване с традициите, което Френската революция от 1789 г. донася. В миналото мястото на художника в обществото не е будело въпроси поради сравнително ясната регламентация на заниманията му, продиктувана от стиловото единство на съответната епоха и поръчителството на богатата аристокрация и духовенството. По време на просвещението обаче, въпросът за стила и стиловете (особено в архитектурата) излиза на преден план поради задълбочаването на познанията за миналото и поставяне под въпрос на традицията, определяща „единствено правилния стил“. Тези обстоятелства дават съвсем нови възможности за избор в творчески план, от които художниците се възползват.
Ако в по-далечното минало ролята на изкуството се е свеждала до обикновен занаят, в края на XVIII и началото на XIХ век вече става въпрос за израз на творческата личност. Това е логичният резултат от един процес, започнал още в Ренесанса, в който художниците и скулпторите вече гледат на заниманията си като на нещо много повече от владеене на определени технически умения. Реформацията от своя страна също оказва сериозно влияние върху изкуството, като прави излишно традиционното рисуване на изображения в църквите на много европейски държави. Този факт кара художниците от тези страни да търсят нови пазари и да съобразяват с тях изкуството, което създават.
Появата на салоните, които академиите започват да организират, поставят художниците в съвършено нова ситуация. Тези ежегодни изложби стават изключително определящи за успеха или провала на даден художник. Това подтиква много творци да правят компромиси и да робуват на актуални към момента вкусове. Други радикално се противопоставят на ситуацията, като се дистанцират и заемат позицията на „отхвърлени“. Пряк резултат от опитите да се впечатли публиката или авторите да подчертаят индивидуалността си е търсенето на все повече нови теми, извън традиционните библейски или митологични сюжети. Също така пренебрегвани жанрове като пейзажа например, излизат на преден план.
В голяма част от случаите обаче, свободата на избор в тематичен и стилистичен аспект, която художниците получават чрез освобождаването от традицията, се оказва обратнопропорционална на възможностите за съвпадение с вкуса на публиката. Предвид увеличаването на средната класа, чиито масов вкус не се отличава с особена изтънченост, пропастта между разбиранията на твореца и потенциалните купувачи на неговото изкуство става особено дълбока. От тук идва и вече споменатия конфликт между твореца и обществото, който с навлизането на модерното изкуство все повече се задълбочава.
Сред първите художници, чието творчество хармонира пряко с романтичния идеал е Хенри Фюзели. В съдържанието на творбите си, той започва да се осланя на вътрешния си въображаем свят, основан на фантазии и съновидения. „Кошмарът“ (1781) е картина, която пряко илюстрира тази нагласа.
Проявленията на романтизма в отделните държави има своите национални особености. То често е свързано и с проява на национализми.
Емблематичен художник за романтизма в Германия е Каспар Давид Фридрих. Фридрих е вдъхновен от природните форми и пустошта, в които търси Възвишеното. Ключови елементи в творчеството му са дървета със сплетени клони, пълзящи мъгли, остри скали, готически руини и тъмни силуети на хора, обикновено обърнати с гръб към зрителя. Когато присъстват фигури в картините му, често са доста дребни на фона на пейзажа, чрез който се демонстрира отношение към природата като към творение, въплъщаващо божественото начало. Цялото творчество на Фридрих навява меланхолия и самотност, като отразява отчуждението на творческата личност от света. Сред най-известните му картини са: „Разпятие в планините“ или „Олтарът в Дечин“ (1808), „Абатството в дъбака“ (1808–10), „Странник над море от мъгла“ (1818), Гибелта на „Надежда“ (1822-24).
Афинитет към природните пейзажи, макар и по различен начин, имат и английските романтични художници Джон Констабъл и Уилям Търнър. Констабъл има особена слабост към английската провинция. Значителна част от творчеството му заемат идилични селски пейзажи, в които често срещани сюжети са бащината му мелница във Флатфор и къщата на фермера Уили Лот, която свързва със сигурност и непреходност. По ирония на съдбата, приживе става по-известен във Франция отколкото в родната си Англия. В родината му смятат неговите пейзажи за непривлекателни поради неследването на традициите на старите майстори.
Констабъл рисува изключително много на открито, като прави скици и етюди от натура, които впоследствие разработва в ателието си. Особената значимост на творчеството му за периода идва от интереса на художника към отразяване на реалния свят, такъв какъвто е. Този интерес влияе пряко върху начина му на живописване. Търсенето на обективната истина въплътено в идеята да се уловят преки впечатления от изобразяваните обекти тласкат Констабъл към използване на изобразителни техники, аналогични на тези на импресионистите близо половин век по-късно. Сред най-важните творби на художника са: „Каруцата“ (1821), „Изглед към катедралата в Салсбъри от ливадите“ (1829 – 34), „Ферма в долината“ (1835).
Джоузеф Уилям Търнър, от своя страна, е вдъхновен от драматизма на природните стихии. Рисува впечатляващи пейзажи с мъгливи планини, морски бури и снежни виелици, в които пресъздава разрушителната сила на природата. Много от работите му са на литературна тематика. Освен мащабни маслени платна, прави и много добри акварели. Характерни за живописта му са цветните светлинни ефекти, чрез които засилва драматизма и експресивната сила в картините си. С този си похват, Търнър оказва силно влияние на френските импресионисти, а в експериментите от късното му творчество достига дори до абстрактната форма. Най-известните му картини са: „Снежна буря: Анибал пресича Алпите с армията си“ (1812), „Последният рейс на фрегатата „Смели“ (1838), „Корабът на робите“ (1840), „Снежна буря – параход излиза от пристанището“ (1842).
Важен за романтизма е и друг англичанин – поетът художник Уилям Блейк. Блейк създава акварелни изображения и цветни гравюри, с които илюстрира собствената си поезия. Черпи вдъхновение от Средновековието, като понякога заема мотиви от творчеството на Микеланджело и маниеризма. Изгражда собствена митология в която гледа на разума като на заплаха за фантазията и въображението. Илюстрация на тези му възгледи е оцветената с акварел гравюра „Старият по дни“ (The Ancient of Days) (1794), поставена на корицата на книгата му „Европа. Едно пророчество“.
За разлика от Германия и Англия, където отразяването на романтичният идеал се свързва в най-силна степен с природните пейзажи, художниците на романтизма от Испания и Франция се насочват към критика на социалната действителност чрез традиционната фигуралност. Водещото име от това време в Испания е Франсиско Гоя. Като придворен художник в двора на Карлос IV, той рисува кралски портрети, в които се стреми да покаже реалният образ на кралското семейство. В изградените от художника образи прозират моралните и духовни липси на монарха и приближените му, изобразени без каквито и да било идеализация и героизация. Освен живописни картини, Гоя създава и много графики. В голяма част от тях изобразява фантастични видения и фантазни образи, далеч от традиционните сюжети. След окупацията на Испания от войските на Наполеон, художникът започва да рисува сцени на насилие – резултат от зверствата извършени от френските войници над испанския народ. Сред най-известните му творби са: „Семейството на Карлос IV“ (1800), „Трети май 1808“ (1814), графичните цикли „Прищевки“ (1799) и „Ужасите на войната“ (ок. 1810 – 1814).
Водещите романтични художници във Франция са Теодор Жерико и Йожен Дьолакроа. Характерни за Жерико са мащабните платна с драматични сюжети, като най-емблематичната му творба е „Салът на Медуза“ (1818-19). Картината изобразява измъчените до крайност оцелели от корабокрушението на кораба „Медуза“, случило се в следствие на некомпетентността на капитана. Творбата е пряка критика към корумпираните управляващи по това време във Франция, допуснали с решенията си да се стигне до това нещастие. В по късното си творчество Жерико рисува серия от портрети на душевноболни с което продължава изследването на крайните човешки състояния, започнало при „Салът на медуза“. Други негови творби са „Офицер от императорската гвардия в атака“ (1812) и „Надбягване в Ипсъм“ (1822).
Йожен Дьолакроа е най-изявеният френски художник на романтизма. В голяма част от творчеството си използва литературни сюжети, взети от писатели като Данте, Шекспир, Гьоте, Уолтър Скот и Байрон. Черпи вдъхновение и от Ориента. Може да се каже, че в исторически план Дьолакроа заема междинното звено, което свързва френската живописна традиция с модерната живопис. Най-известната му картина е „Свободата води народа“ (1830). Неин предмет е Юлската революция от 1830 г. Представя алегория на свободата, изобразена като разголена жена със знаме и пушка, която повежда разбунтуваните граждани на Париж през барикадите. Други творби на художника са: „Смъртта на Сарданапал“ (1827), „Алжирски жени“ (1834), „Отвличането на Ребека“ (1846).
Романтизмът има проявления и в Русия. Сред най-популярните руски художници, свързани с него е Иван Айвазовски. Айвазовски рисува предимно морски пейзажи, в които възвеличава силата на морето и морските стихии. Изобразява също и батални сцени, бури и корабокрушения. Сред най-популярните му картини е „Деветата вълна“ (1850), която представя хора претърпели корабокрушение след силна буря и надигаща се голяма вълна, която може да ги погълне. Други негови картини са: „Гнева на морето“ (1866), „Дъга“ (1873), „Нощ. Синята вълна“ (1876).
Източници:
Бел, Дж. Огледалото на света. Рива, С., 2009 г.
Гомбрих, Е. Изкуството и неговата история. Български художник, С., 1992
Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014
Добрев, Д. Изкуството. История на идеите. С., 2014
Фартинг, С. Изкуството. Цялата история. С., 2013 г.
Raine, K. William Blake. Thames & Hudson. London, 2000
http://www.artcyclopedia.ru/ajvazovskij_ivan_konstantinovich.htm
© Добрин Атанасов, 2015