(от лат.: constructio – построяване) Течение в модерното изкуство, възникнало около 1915 г. в Русия. Самият термин е въведен 1920 г. Конструктивизмът продължава съществуването си до 1934 г. като преди това е официално е забранен от сталинския режим. В идеологическата му основа е утопичната идея, че чрез преобразуването на средата може да се преобразува и самия човек към по-добро.
Конструктивизмът се проявява в пластичните изкуства, дизайна и архитектурата, за която се приема, че има водеща роля в синтеза на всички изкуства. Изключително развива типографията, изкуството на плаката и фотомонтажа. За изходна точка възприема геометричната абстракция и супрематизма на Малевич. Конструктивистката концепция е развита в учредения през 1920 г. от руските авангардисти Институт за художествена култура (ИНХУК) и школата ВХУТЕМАС – Висши художествено-технически работилници в Москва. След закриването им с държавен указ през 1930 г. идеите на конструктивизма са доразвити от школата Баухаус в Германия.
Конструктивистите търсят максималната икономичност по отношение на материалите, обема, формата и конструкцията на обектите които създават. Независимо дали става въпрос за архитектурни проекти, интериор, промишлен или графичен дизайн, частите на онова, което се създава трябва да бъдат в строго единство, без излишни или случайни елементи. Всяка част и детайл е нужно да бъде внимателно обмислен в контекста на цялото, без емоции и спонтанност.
Основните представители на констриктивизма са: Владимир Татлин, Ел Лисицки, Александър Родченко, Наум Габо, Антоан Певзнер, Василий Кандински и Казимир Малевич.
Сходни с идеите на руските конструктувизти са тези на художниците и архитектите на кръга „Де стийл“ в Холандия, които прилагат принципите на живописния неопластицизъм на Пит Мондриан в архитектурата и дизайна.