Това е най-радикалната проява на авангарда от първата половина на ХХ век. Възниква в Цюрих през 1916 г., като съществува до 1922 г. Почти по същото време има своите проявления и в Ню Йорк, впоследствие се разпространява в Берлин, Хановер, Кьолн и Париж. Създателите на дада са поети, философи, художници, танцьори и кабаретни артисти от различни части на Европа, които търсят спасение от бушуващата Първа световна война в столицата на неутрална Швейцария или отвъд океана.
Дада възниква в цюрихското кабаре „Волтер“. За първосъздатели се смятат Хуго Бал, Рихард Хюлзенбек, Ема Хенингс, Тристан Цара, Марсел и Жорж Янко, Марсел Слодки. С движението се свързват и имената на Ханс Арп, Макс Ернст, Раул Хаусман, Хана Хьох, Курт Шникер, Георг Грос и др.
Името „Дада“ е взето на случаен принцип от речника, докато Бал и Хюлзенбек търсят заглавие на едно от изпълненията в кабарето. Тристан Цара озаглавява по този начин списанието, което издава и което дава име на цялото движение. Приемат го защото думата съществува в различни езици с различни значения (като: детско конче, бебешко говорене, положителен отговор и т. н.).
Дада е абсурдистко течение, което няма пластическа програма. То е „умонастроение“. Основано е на отричането на цялата западна култура и ценности, отрича всички митове както и само себе си. Има подчертан антиутопичен характер. Проявява се в дадаистични представления и актове, които скандализират публиката и радикално прекрачват границата на добрия вкус. Във формален план, освен дадаистичните поведенчески актове, се набляга на колажа, като изразно средство. Важна особеност е включването на фотомонтажа. Този принцип дадаистите заимстват от киното. Също така за пръв път тук фотографията се фиксира като равноправна на всички останали медии в съвременното изкуство.
Важна роля има опитът на Марсел Дюшан. През 1917 г. той участва на първата изложба на авангардни европейски художници в Ню Йорк. Там показва за първи път своите „редимейд“ форми – велосипедно колело и стойка за бутилки.
Революционността на Дада в голяма степен се изразява в убеждението, че художникът не е създател на естетически стойности. Той е човек, който задава въпроси към обществото, а не отговори. Дада има принципно антикомерсиален характер – по-важна е идеята на автора, отколкото онова, което той представя като творба. Деструктивната концепция на движението по отношение на материалните измерения на културата го поставя в началото на концептуалната тенденция в изкуството на ХХ век.