Ар нуво (сецесион)

автор: Добрин Атанасов

Ар нуво (Art nouveau – ново изкуство) е един от последните опити за създаване на общ стил в пластичните изкуства, архитектурата и дизайна. Появява се в края на XIX век и се разпространява масово в Европа и САЩ. В различните държави има различни имена: ар нуво – във Франция и Белгия, стиле флореале или стиле либерти в Италия, модерниста в Испания, югендщил в Австрия и Германия, стил модерн в Русия, модърн стайл в Англия, стил „Тифани“ в САЩ. У нас масово се е наложило названието сецесион. Понастоящем обаче съществува известна разлика в обхвата на това понятие тук, в сравнение с Германия и Австрия, откъдето произхожда.

Терминът сецесион (нем. sezession – отцепване, скъсване) е свързан с обединенията на художници, архитекти и занаятчии които се противопоставят на консервативните нагласи, битуващи по това време в художествените академии. В Германия и Австрия тези групи се наричали „сецесионен“ (отцепници). Първото подобно обединение се появява в Мюнхен през 1892 г. и е свързано с художника символист Франц фон Щук. Впоследствие такива групи възникват в Берлин и Виена. Групата на Виенския сецесион е най-значителна и доста по-радикална от немските сеционисти. Оглавява я Густав Климт, който е сред основателите ѝ заедно с още петнайсет други автори. През 1897 г. те напускат Асоциацията на виенските художници поради крайния ѝ консерватизъм.

Практически ар нуво възниква във Франция. Стилът е наречен така по името на парижката галерия „Мезон дьо л’ар нуво“ (Maison de l’Art Nouveau – Дом на новото изкуство), която от 1895 г., наред с произведения от Изтока, започва да представя и продукти на модерни художници и дизайнери. Освен картини и скулптури, галерията предлага керамика, стъкло, мебели и изделия от метал.

Бързото масово разпространение на ар нуво в значителна степен се дължи на големия брой списания, които се издават по това време. Дори името югендщил с което стилът е известен в Германия идва от заглавието на списание „Ди Югенд“ (Младеж), издавано в Мюнхен между 1896 и 1914 г.

Корените на ар нуво са разнородни. От една страна могат да се открият в движението „Изкуства и занаяти“ (Arts and Crafts), зародило се в Англия в средата на XIX век. В основата на това движение е идеята за утвърждаване на ценността на ръчно изработените занаятчийски произведения над промишлените изделия. По това време масовото фабрично производство води до упадък на занаятчийското майсторство. Последователите на движението се насочват към заменяне на евтината масова продукция с качествени ръчно изработени предмети. Изхождат от красотата на природните форми, традицията на старите средновековни стилове и фолклора. Идеите им стъпват върху трудовете на Джон Ръскин, който призовава за връщане към красотата на природата, и на Огъстъс Пюджин, който търси реформиране на обществото чрез  пластичните форми на готиката, която смята за носител на християнските ценности. В следствие на пропагандирането на тези нагласи много млади художници насочват усилията си към създаване на утилитарни предмети за ежедневна употреба. До тогава се е смятало, че подобни занимания са под достойнството на художника. Водач на движението е Уилям Морис, чието име се свързва с общността на прерафаелитите. Той самият създава проекти за тапети, които оказват пряко влияние на новия стил.

Една от основните характеристики на ар нуво е преодоляването на разделението на изящните и приложните изкуства. Налага се мнението, че всички прояви на пластично изграждане са еднакво ценни. Чрез издигането на занаятите до нивото на изящните изкуства за пръв път се поставя под съмнение установената академична йерархия, отразявана в опозицията изящно – приложно.

Ар нуво е опит за създаване на тотален стил с проявления във всички сфери на пластичните изкуства, архитектурата, интериорния и мебелния дизайн, формообразуването, плаката, дизайна на книгата и др. Черпи вдъхновение от японското, ориенталското, византийското и келтското изкуства, както и от импресионизма. Свързан е с изразните нагласи на символизма, поради което творчеството на много художници символисти стилистично може да бъде причислено към ар нуво.

Специфичните особености на стила обединяват подчертана декоративност и силно изявен интерес към орнамента и кривата линия. Характерните виещи се преплетени линии още тогава са сравнявани с камшични извивки (мотивът на камшичния удар). Използват се стилизирани флорални мотиви и човешки образи, съчетани в асиметрични композиции.

В архитектурата за първи път съществува отказ от класическата ордерна структура на сградите. Роля за това играе промишлената революция, довела до изнамиране на нови материали и технологии, които навлизат и в строителството. За световните изложения в Лондон и Париж се построяват творения като Кристал палас и Айфеловата кула, които са в основна степен инженерни, а не архитектурни решения. Те са част от развилата се нова архитектура, свързана със създаването на промишлени здания и железопътни гари изцяло от метал и стъкло. Тя инспирира в силна степен търсенето на нов стил, който да отговори на изискванията на времето. Ар нуво отговаря на тези изисквания, като радикално отхвърля историческите архитектурни стилове с идеята да бъде съвременен и независим от миналото. Ако за традиционната архитектура на XIX век са характерни практики на декориране на сградите чрез прилепване на взети наготово елементи на някой от познатите стари стилове, то ар нуво търси органична цялост между конструкцията и декорацията на база на появилите се нови технологични възможности. Единната образност на всички елементи от интериора и екстериора е изведена като основен принцип.

Архитектът който първи разгръща потенциала на новия стил е белгиецът Виктор Орта. Влиянието което японското изкуство му оказва го води към използване на изящни сложнопреплетени криви. Орта ги пренася като конструкции от ковано желязо в интериорите и стълбищата на сградите си. Освен собствения си дом и ателие в Брюксел, той проектира редица сгради, станали емблематични за белгийската столица. Най-популярни сред тях са къща „Тасел“ и къща „Солве“.

Друг белгиец – Анри ван де Велде също е сред ключовите фигури на ар нуво. Първоначално постимпресионист, а впоследствие дизайнер и архитект, Ван де Велде става основател на ваймерското училище за изкуства и занаяти „Баухаус“ което впоследствие се превръща във водеща дизайнерска школа в световен мащаб.

Антонио Гауди е архитектът който дава лицето на стила в Испания. Характерни за проектите му са липсата на прави линии и плоскости, и избягване на всякаква симетрия. Гауди стъпва върху природните форми и готическата традиция, като я интерпретира през призмата на модерната епоха. Сградите му създават усещане за мекота, постигната чрез закръглени ъгли и вълнообразни фасади. Завършек на общата визия дават декоративните керамични облицовки и цветни стъкла. Всичко това създава усещане за приказност и нереалност. Сред най-известните му творения са Дом „Батло“ и паркът „Гуел“ в Барселона, но най-впечатляващият пример за неговото творчество е проектът на катедралата „Божието семейство“, чието изграждане продължава и до наши дни.

Във Франция Ектор Гимар проектира входовете на парижкото метро във същия стил. Усещането, което постига чрез металните им конструкции е по-скоро скулптурно, отколкото архитектурно. Дизайнерският му подход успява да съчетае атрактивната визия с функционалността.

Отново в Париж се развива и изкуството на плаката. Освен Анри дьо Тулуз-Лотрек, емблема на това изкуство става Алфонс Муха. Той прави театрални плакати и декори, но създава и дизайни на множество опаковки и стоки за широко потребление. Често използвани в тях са стилизирани образи на жени, чиито дълги коси са превърнати в сложни декоративни орнаменти.

В Англия Обри Биърдсли прави илюстрациите на пиесата Саломе на Оскар Уайлд. В създадения за изданието цикъл черно-бели рисунки отново личи силното влияние на японското изкуство. Цялото творчество на Биърдсли е подвластно на неприкрити еротични импулси.

Специално внимание тук трябва да се обърне на водещата фигура на Виенския сецесион – Густав Климт. В творчеството му можем да открием колоритното влияние на византийските мозайки с типичния златен цвят, станал запазена марка на художника. Творбите му са много декоративни и изпълнени с еротизъм. Най-известните сред тях са „Целувката“, (1907 – 08), „Портрет на Адел Блох-Бауер“ (1907), „Фризът на Бетховен“ (1902).

Проявленията на ар нуво в Русия са свързани с обединението „Свят на изкуството“ (Мир искусства), формирало се през 90-те години на XIX век. Негови инициатори са художникът Александър Бенуа и критикът и импресарио Сергей Дягилев. През 1898 г. те започват да издават и богато илюстровано списание със същото име, което цели да популяризира идеите на руския модерн.

Източници:
Ангелов, В. Сецесионът в България. Труд, С., 2016
Гомбрих, Е. Изкуството и неговата история. Български художник, С., 1992
Джансън, Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014
Добрев, Д. Изкуството. История на идеите. С., 2014
Иванова, Б. История на изкуството. Том 2. Сиела, С., 2017
Фартинг, С. Изкуството. Цялата история. С., 2013
Чилова-Маркова, Д., К. Марков. Дизайнът на 20 век. Авангард Прима, С., 2013
Arnason H., M. Prather. History of Modern Art. NY, 1998
http://www.theartstory.org

©  Добрин Атанасов, 2017