автор: Добрин Атанасов

 

Импресионизмът е художественото течение от което започва модерното изкуство. За негово формално начало се смята първата изложба на импресионистите през 1874 г. в Париж. Важно събитие, което я предхожда е организирането от властите на „Салон на отхвърлените“ – обща изложба в която са включени недопуснатите до официалния парижки салон творби. Сред тях са и тези на художниците импресионисти.

Терминът „импресионизъм“ е формиран от художествената критика и първоначално е употребяван с подигравателна нотка. Импресия означава впечатление. В случая обаче става въпрос за препратка към картината „Импресия: Изгрев“ (1873) на Клод Моне.

Импресионизмът е своеобразно продължение на реализма, при което обаче в пълна степен се разчита на сетивното възприятие на действителността. Реализмът търси обективното пресъздаване на природата във всичките ѝ аспекти. Импресионизмът се ограничава в отразяване на субективното ѝ зрително възприемане. С други думи художникът вече не рисува своя обект от гледна точна на това, какво знае за него, а пресъздава само онова, което вижда в конкретния момент. Импресионистите прегръщат идеята за отразяване на мимолетното моментно състояние на нещата. Художникът се опитва да улови в картината си един кратък отрязък от текущия времеви поток. Търси цялостното усещане за изобразяваните обекти точно в момента на тяхното изобразяване.

Темите, които импресионистите избират са от съвременния живот, но това далеч не единствената особеност на тяхното творчество, която ги дистанцира от традиционните нагласи. Ако в класическото изкуство времето е сюжетно (важно е действието – онова, което се случва), то при импресионизма е важно чистото възприятие на светлината. Импресионистичната живопис изначално следва модерната тенденция към освобождаване от сюжетността и разказвателността. Вниманието се съсредоточава върху формалните параметри в творбата (изграждане на светлина и сянка; линия и колорит…). В този смисъл формата става съдържателна. Акцентът се премества от това какво е изобразено, върху това как е изобразено, като последното зависи от индивидуалното усещане и подход на художника. Тази промяна в интереса на художниците се отразява и върху жанровата структура. На преден план излизат безсюжетните жанрове като пейзаж и натюрморт (точно обратно на академизма, където водещи са фигуралните композиции). Причината е, че ценността на творбата вече зависи не от това какво е нарисувано (сюжета), а от това как художникът се е изразил.

Улавянето на светлината в конкретните атмосферни условия и пресъздаването на моментните цветни рефлекси и отражения стават сред основните проблеми на художниците. Ако цветовете са рефлексни, предметите стават прозивни. За това водните площи са много често използвани сюжети, тъй като водата едновременно отразява и пречупва светлината. Образът престава да бъде моделиран, както академичният художник моделира вътрешната тектоника на тялото. Този отказ от моделиране води до изчезване на прийомите на светлосянката. Минимализира се и значението на локалния цвят. Основното, което импресионистите използват е светлината като рефлекс. Също така започват да използват бял, а не кафяв грунд. Класическото отношение към контура се измества от опит да се борави направо с колорита. Получава се разлагане на предишната система на изграждане на тона. Преодолява се формата и цветовете се разграждат в спектър, което увеличава палитрата на художника. Това е първата крачка към еманципирането на цвета, като автономен пластичен елемент, способен самостоятелно да въздейства, независимо от изобразяваната форма.

Не е случаен и изборът на пленер, наследен от Барбизонската школа. Всъщност импресионистите са първите, които завършват произведенията си изцяло на самото място в пряк досег с изобразяваните обекти. Налагането на този подход в разрез с класическите правила, произтича именно от идеята за отразяване на впечатлението от ежеминутно променящата се натура. В традицията на класическото изкуство именно ателието е мястото, където художникът осъществява своеобразна идеализация на природата. Там той построява композиции като рисува своите обекти по памет или на базата на предварително подготвени ескизи. Внимателно напластява цветовете и изгражда детайлите. Когато обаче се опитваш да „уловиш мига“, както е при импресионистите, нямаш време за подобни неща.

За разлика от класическите художници, импресионистите съзнателно търсят усещане за незавършеност на картините си. Това е пряко следствие от концепцията за възприемане на времето като постоянен поток, от който художникът улавя само един моментен отрязък в творбата си. Възприемането на тази концепция се свързва с отдаването на все по-голямо значение на фактурата на картината. Предпочитан става малкият формат на платното. Идеята за незавършеност диктува и отказа на импресионистите да полагат ферниз върху картините си. Полагането на ферниза в класическото изкуство се възприема като признак за завършеност.

Влияние върху импресионизма оказват японските гравюри, които стават модни във Франция след средата на XIX век. Освен ежедневните непринудени сюжети и простите ярки цветове, характерна за тях е перспективата на „птичия поглед“, където доста често няма хоризонт и перспективно съкращаване. Често срещано е части от фигурите да се отрязват от края на картината или от други обекти, а централните части от изображенията на преден план да са изпразнени от съдържание. Обикновено при класическото европейско изкуство там се намира кулминационният център, но в източната култура празнотата е смислоносеща. Импресионистите възприемат тези похвати, като контрапункт на многобройните условности свързани с европейската изобразителна традиция.

Освен от японското изкуство импресионизмът заимства много и от фотографията. Конституирането на случайността, като основна отправна точка, както и характерната фотографска кадровка стават водещи в творчеството им.

Едуард Мане е художникът, който на практика прави прехода от реализма към импресионизма. Той е свързващото звено между двете течения, не толкова във формален, колкото в концептуален план. Мане първи започва да следва революционната концепция да изобразява нещата спрямо начина по който ги виждаме, а не спрямо онова, което знаем за тях. Вглеждането в реалния свят го убеждава, че традиционното изкуство далеч не представя света така, както в действителност го вижда окото. Предметите и моделите застинали в неестествената светлина на ателието при класическата живопис предлагат плавни светлосянъчни преходи и плътност на цвета, каквито не можем да видим в непреднамерена ситуация на слънчева светлина. В живописта на Мане вместо плавно моделиране на формата, съществуват резки контрасти и плоски цветни петна – подход чрез който се постига ефект много по-близък до трептящата светлина и цветните рефлекси характерни за предметите огрени от слънцето. Този метод обаче се оказва неприемлив за свикналата с академичната изобразителна традиция публика. Поради това творбите на Мане дълго са били отхвърляни. В същото време и в избора си на сюжети той неминуемо търси опозиция на обществения вкус. С картината си „Закуска на тревата“ (1863) художникът предизвиква шумен скандал. В нея е изобразена гола жена заедно с двама елегантно облечени мъже. На заден план има друга жена, която се къпе във водите на река. Композиционната схема е заимствана от гравюра на Рафаел, който от своя страна я заема от римската класика. В картината на Мане обаче няма какъвто и да е намек за алегория. Преднамерената липса на алегория можем да открием и в „Олимпия“ (1863) – творба, която успява да постигне същия скандален ефект. Изобразява полегнала гола проститутка в поза, която директно напомня на „Венера от Урбино“ (1538) на Тициан. Други картини на Мане в които ясно личи уклона към импресионистичната живопис са „Флейтистът“ (1866) и „Бар във Фоли Бержер“ (1881-82).

Клод Моне е най-чистият импресионист и в най-голяма степен е повлиян от японското изкуство. Основно място в творчеството му заемат небезуспешните опити да улови атмосферата в сюжетите си. Светлината остава водеща в цялото му творчество. Именно той убеждава останалите от групата да рисуват картините си изцяло на открито и до край остава верен на тези принципи. Използва плоски цветни мазки по примера на Мане. Освен „Импресия: Изгрев“ (1873) – картината която дава име на течението, известна картина на Моне е „Гарата Сен Лазар“ (1877), която пряко отразява отношението му към светлината като цвят. В нея е търсено едно общо впечатление от обектите и средата на гарата, размити в многобройните цветни нюанси на пречупена от дима и парата светлина. Предпочитан сюжет в творчеството на Моне са отраженията на водните повърхности и лилиите („Водни лилии“ (1907)). Нерядко рисува серии от картини с едни и същи сюжети в различна светлина и колорит („Катедралата в Руан“ (1894)).

Пиер-Огюст Реноар е близък приятел на Моне, но разлика от него обръща повече внимание на човешката фигура и портрета. В случая обаче изобщо не можем да говорим за класически академичен портрет. Реноар обича да изобразява забавленията на съвременния тогава човек, като набляга на облеклото и непринудената атмосфера. Рисува танци, концерти, театри и кафенета. Сред известните му творби са: „Моне рисува в градината в Аржантьой“ (1874), „Танц в Мулен дьо ла Галет“ (1876), „Люлката“ (1876) „Закуска на гребците“ (1881). Смята се, че Реноар е написал нещо като манифест на импресионистите, който за съжаление не е достигнал до нас.

Едгар Дега е художник от поколението на Мане, който в известна степен се дистанцира от групата на импресионистите. В същото време творчеството му пряко кореспондира с техните идеи. Дега рисува фигурални композиции на сюжети от ежедневието. Задълбочено изследва ракурса и взаимодействието на светлините и сенките върху човешкото тяло. Запазената му марка са балерините, които изобразява в различни непреднамерени ситуации. В творчеството му се усеща влиянието на японските гравюри. Често в композициите можем да открием принципите на фотографското кадриране. Много от картините на Дега изглеждат така, сякаш са гледани през визьора на фотоапарата. Обича да използва пастелите, като изобразителен материал. Творбите, с които е най-популярен са: „Жокеи преди състезание“ (1869-1872), „Урок по танци“ (1871 – 1874), „Абсент“ (1876), „Легенът“ (1886), „Звездата на сцената“ (1878). Освен живописни произведения рисувани с маслени бои и пастели, Дега прави и скулптури, които до смъртта му през 1917 г. са показвани сравнително рядко. Представляват отново балерини, които изработва от восък. Нито една от тях не е отлята от бронз докато художникът е още жив. Революционен момент е, че Дега не моделира дрехите им, а вместо това използва директно сатен и тънка мрежа, с което търси съпоставката между твърдия и мекия материал. Пример за подобна работа е „Малката четиринадесетгодишна балерина“ (1881).

Камий Писаро е художникът, който единствен взима участие във всички осем изложби на импресионистите. Въпреки че рисува повече селски сцени, Писаро е известен преди всичко с градските си пейзажи. В тях той изследва облика на съвременния град. Основните сюжети в тези негови творби са парижките булеварди със забързаните хора, трамваите и файтоните. Сред известните му творби са: „Червените покриви, селско кътче, зима“ (1877), „Булевард Монмартър – сутрин в облачен ден“ (1897), „Булевард Монмартър. Нощ“ (1897), „Булевард дез` Италиен, сутрин на слънчева светлина“ (1897).

Независимо, че идеите на импресионистите са преди всичко свързани с живописта, духът на творбите които създават неминуемо оказват влияние и в други посоки. Огюст Роден е скулптор, който прилага голяма част от тези идеи в творчеството си. Водещо за работите му е съзнателното търсене на незавършеността. Тя е основен принцип на цялостната му естетическа визия. Целта е творбата да отразява динамичния процес на развитие в мисленето и усещанията на автора, докато вае глината. Ценно за Роден е скулптурата да предава пътя на постепенното си оформяне, без да се скриват нерафинираните работни етапи. Сред ключовите произведения на този автор е „Мислителят“ (1879 – 89) – седнала фигура на мъж в застинала поза, замисляна първоначално като портрет на Данте Алигиери. Друга известна скулптура е „Целувката“ (1886 – 98). И двете творби е трябвало да бъдат част от скулптурен ансамбъл наречен „Портите на ада“, предназначен за входа на Музея за декоративни изкуства в Париж. Впоследствие обаче проектът се променя и Роден така и не завършва работата. Други негови произведения са „Гражданите на Кале“ (1884 – 86) и „Паметник на Балзак“ (1897 – 98).

Други представители на импресионизма са Алфред Сисле, Фредерик Базил, а също и няколко жени, сред които Берта Моризо, Мери Късет и др.

 

 

Източници:

Аврамов, Д.Естетика на модерното изкуство. Кибеа, С.,2009

Бел, Дж. Огледалото на света. Рива, С., 2009 г.

Гомбрих, Е. Изкуството и неговата история. Български художник, С., 1992

Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014

Добрев, Д. Изкуството. История на идеите. С., 2014

Фартинг, С. Изкуството. Цялата история. С., 2013 г.

 

 

©  Добрин Атанасов, 2016