автор: Добрин Атанасов

 

Втората половина на ХХ век можем да свържем и с радикално разширяване на изразните средства, с които художниците си служат. Тази тенденция стартира още в предходния период, в практиките на течения като футуризъм и дадаизъм.

Експериментите на авангарда в търсене на „истинското изкуството“ довеждат до осъзнаване на философската същност на изкуството. Художниците разбират, че не е необходимо да затварят творчеството си в рамките на регламентираните художествени форми, с които класическото изкуство се идентифицира. В класическото разбиране за изкуство формите на живописта, графиката, скулптурата и декоративно-приложните изкуства определят и идентифицират всичко онова, което е обозначавал терминът „изобразително изкуство“ през XVIII и XIX век. С откритията на авангарда изкуството става концептуално – осъзнава се, че същността е в идеята, а не в изразната форма. Това осъзнаване, в комбинация с изчерпването на класическите изразни форми, в следствие на авангардните търсения, довежда до ситуация, в която художниците стават свободни да използват всякакви материално посредници, без оглед на претенции за художественост на материала. Достатъчно е това да помага за изразяване на художествената им идея.

Така през ХХ век се достига до ситуация, в която изкуство би могло да бъде буквално всичко, стига зад него да стои художническа концепция (идея). Все пак, за да се онагледят средствата, с които художниците си служат, за да могат идеите им да достигнат до публиката, може да се направи една чисто формална класификация свързана с използваните материални посредници. Спрямо нея условно разделяме „новите изразни форми“ на ХХ век в три посоки:

Първата посока изхожда от използването на материята и пространството. Това са инсталационните форми. Тук включваме художествени инсталации, обекти, акумулации и среди. Важен за утвърждаването на тези изразни средства е опитът на дадаистите и Марсел Дюшан. Неговите „редимейд“ форми представляват взети наготово промишлени продукти в серийно производство, които се излагат пред публика в променен контекст. Емблематични примери за подобни творби са Велосипедното колело (1913) и Сушилката за бутилки (1914).

Втората посока можем да определим като перформативни форми. Те са насочени към социално-психологическите пространства и са свързани с поведенчески прояви на художниците, чрез които публиката се провокира да мисли в дадена посока. Това са различни изпълнения на живо – пърформанси, хепънинги, художествени акции. Основните изразни средства са тялото и поведението на артиста. Емблематични примери за такъв тип художествено изразяване са хепънингите на Алан Капроу, в които той въвлича публиката в артистичния акт. Важни са и пърформансите на Марина Абрамович. Там тялото на авторката е база за експерименти и основно средство за художествен изказ.

Третата посока в развитието на изразните форми през ХХ век се обуславя от новите медии и комуникации. Художниците започват широко да използват средствата на фотографията, видеото и електронните комуникации, а през 90-те масово навлизат дигиталните технологии. От тези възможности се възползват явления като: мекарт, видеоарт, нетарт, саундарт, различни прояви на интерактивно изкуство и др.

В основата на видеоарта стои технологията на видеозаснемане и възпроизвеждане, която компанията SONY прави общодостъпна с пускането на пазара на своята портативна видеокамера. За баща на това изкуство се смята кореецът Нам Джун Пайк, който с творбите си иронизира и критикува комерсиалната телевизия.

Сред големите имена, свързани с използване на новите медии е Лори Андерсън. Тя създава зрелищни мултимедийни пърформанси, в които съчетава прожекции, звук и живо изпълнение.

 

Източници:

Данто, А. Приближавайки края на изкуството. – В: Следистории на изкуството. С., 2001

Дворянов, О. Въведение в неконвенционалните форми. Симолини, С., 2010

Дворянов, О. Концептуалната тенденция в съвременното изкуство. Веда Словена, С., 2003

Джансън Х.У. История на изкуството, том 4. С., 2014

Моризо, Ж., Р. Пуиве, Речник по естетика и философия на изкуството. РИВА, С., 2012

Arnason H., M. Prather. History of Modern Art. NY, 1998

Clarke, M. The Concise Oxford Dictionary of Art Terms. Oxford, 2010

 

 

©  Добрин Атанасов, 2017